Срещу бариерите. Необикновената история на обикновения Юсеин Машев / 1. /
Зейнеп Зафер
_____________
„За да докажа на цялото село! И на българето да докажа! Че може!“ [1] „Той тогава излезе герой този човек за нас. Това е голяма работа!“ [2]
За спасение от комунистическите репресии и извоюване на свободата си, антикомунисти или защитници на личните си граждански права поемат големи рискове и успяват да пресекат силно охраняваните гръцка, турска и югославска граници на тоталитарна България. Много малко са обаче тези, които съумяват да избягат от лагери и затвори. Не ми е известна друга история на успешно спасение от II обект на концлагера „Белене“, а след това многократно преодоляване на граници, препятствия и разстояния, която би могла да се сравни с тази на Юсеин Сюлейманов Машев – Хюсеин Къран (1933[3]-2019) от с. Рибново, живял впоследствие в гр. Сарай (Турция).
Дори малка част от неговата не измислена или съчинена, а изстрадана одисея, решителността, всеотдайността и саможертвата му въздействат много по-силно от холивудските сценарии. Необхватната визия на този обикновен, с нищо незабележим човек, му помага да намери сили да се противопостави на комунистическата репресивна машина и да реализира своите мечти, приемани от обкръжението му като неосъществими блянове и смели съновидения.
През 1972 г. в районите с помашко население в южните и северни части на България държавни служители, ученици[4], студенти, военнослужещи и родители на новородени деца, много хора, дори непълнолетни, са подложени на репресии и физически изтезания, за да сменят имената си и имената на децата си. Всички те изпадат в изключително тежко положение, защото трябва да вземат важно решение за живота си. Да се съгласят да сменят името си, за да не загубят работата си, за да не бъдат изключени от училище или университет, означава да се самоизолират и да се отдалечат от общността си, която ги отблъсква в групата на страхливите, слабите или нагаждащите се. Противопоставянето на насилствената асимилация пък означава отказ от всякакви мечти за нормално човешко съществуване, образование и професионално развитие, готовността за пасивна или активна съпротива срещу репресиите изисква саможертва и дългогодишни изпитания и за близките им. Някои от съпротивляващите се помаци заплащат с живота или със свободата си, други месеци наред, дори години живеят нелегално, укривайки се по горите или в други райони на страната. Те са поставени пред дилемата да спрат да се противопоставят, което предполага задържане, физически изтезания и принудително отказване от името, или да потърсят спасение в опит за бягство, което означава да се изправят лице с лице срещу смъртта[5], да се разделят с близките си.
До трагичната за помаците 1972 година в биографията на Юсеин Машев няма нищо, което да предскаже последвалите събития: 39-годишен, учил до втори клас, като кръгъл сирак израсъл при леля си, без собствен дом, без братя и сестри. За да предостави нормални условия на живот за петте си деца, работи в мината (1962-1970) и години наред строи къща, за която мечтае от дете. Единствената му цел е да осигури нормален живот на децата си, да им построи собствен дом[6]. Но заболява от силикоза, поради което е трудоустроен II степен и назначен за прислужник в селското училище със заплата 62 лева. Местните власти и служители на ДС са сигурни, че обвиненият в подстрекателство на селото за изселване в Турция необразован служител, който не може да работи физически труд, лесно ще се огъне, ще смени името си и ще стане пример за другите в селото. Те не подозират, че този с нищо незабележим човек притежава дух и визия, за които трудно би могло да се предположи.
Още преди 1964 г., когато стават бунтовете в Рибново[7], започва да се самообразова политически, слуша западните радиопредавания и следи международното положение. Юсеин Машев не се уплашва от репресиите срещу него в началото на 70-те години на XX век, а започва да се противопоставя и да обмисля възможностите за бягство. Когато през 2010 г. в „Горчиви разкази“ (Конедарева 2003: 107-111) прочетох краткия разказ на Юсеин Машев от с. Рибново, живеещ в гр. Сарай, Турция, бях смаяна от историята му, която в периода на комунистическа България няма равна на себе си и надминава най-смелите сценарии. Но в предадената съвсем лаконично житейска история липсваха доста подробности. Например, Юсеин Машев само в един параграф помества разказа си за това как след 5-годишно пребиваване в Турция е тръгнал от Истанбул за Италия. Оттам през Югославия е влязъл нелегално в България, взел е жена си и двете си деца от с. Рибново, прекарал ги е през границата и от Белград заедно са излетели за Истанбул. Нима това е възможно!? Как се е реализирало на практика? За тези, които познават добре комунистическа България, които знаят колко трудно беше да се преминат южните и западната граници нелегално, разказът изглежда невероятен. Този човек или е голям герой, или фантазьор! Защото, за да успее да премине нелегално три пъти българо-югославската границата, той би трябвало да си е осигурил поне помощта на някакво западно разузнаване…
Така, започвайки от родното му село Рибново, тръгнах по следите на Юсеин Машев. Най-напред интервюирах Али Киселов, който също има известна роля в тази история[8]. Когато през 2011 г. посетих героя на разказа в гр. Сарай, той беше вече на 77 години и говореше трудно след прекаран преди около 3 години мозъчен кръвоизлив, трудно намираше думите. Въпреки това изключителната му памет беше изцяло съхранена и той можа да възстанови доста подробности, които ме интересуваха, да цитира имена и дати. Изглеждаше много щастлив в новопостроената си къща в гр. Сарай, където живееше заедно със съпругата и някои от семействата на 5-те си деца. Айше Шерифова Машева (Айше Къран – 1937-2016), която, за щастие, присъстваше на интервюто, обогати разказа с необходимата чувствителност. Направи изключително важни допълнения за моменти и преживявания, които той пропускаше или на които само тя е била свидетелка.
Юсеин Машев беше наясно със силата на духа и проницателността си, благодарение на които успява да извоюва свободата на близките си и правото им на самоопределение, да уведоми демократичната световна общественост за репресиите срещу помаците. По много естествен начин разказваше за приноса си в противопоставянето срещу тоталитарните мерки за заличаване на помашката общност, защото го приемаше като естествено свое задължение. В Сарай се срещнах и разговарях с още трима души, свързани с плановете му за бягство още през 1972 г. и с други събития от историята му, за които също ще стане дума. През 2021 г. по телефона се свързах или интервюирах други свидетели на неговата одисея, близки, които разказаха неизвестни детайли за Юсеин Машев и ми помогнаха да възстановя някои важни моменти и дати от тази паметна история[9].
Изселването „77 години съм, на айванин нож не съм турил да коля и на куче камък не съм фърлил.“ Когато през 1972 г. Юсеин Машев, обвиняван в подстрекателство на рибновци да подготвят документи и правят постъпки до турското дипломатическо представителство в София за изселване в Турция[10], е разпитван, унижаван и изтезаван в МВР – гр. Гоце Делчев, той взема едно от най-трудните решения в живота си. Въпреки непрекъснатия тормоз, с пълното съзнание за тежките последствия, не приема шантажите и заплахите на следователите от ДС и отказва да смени своето име и имената на цялото семейство. Намира смелост да се противопостави, отказва се от предоставената му служба на училищен прислужник и известно време работи в горското стопанство (снимка 1), но натискът и преследванията продължават.
След като се убеждава, че в България няма да му позволят да живее със собственото си име и да диша свободно, взема трудното решение да се спаси чрез бягство от страната, оставяйки 5-те си деца без баща. В навечерието на планираното бягство през българско-гръцката граница заедно с Рифат Мустафов Гурдалов[11] (Мустафа Улуташ, 1936) от с. Рибново и Ибраим Исмаилов Кисьов[12] (Ибрахим Шентюрк, 1937-2020) от с. Лъжница, Юсеин Машев е задържан (по всяка вероятност в края на юли или в началото на август), тормозен и разследван в Гоце Делчев. След ареста е изселен в с. Земен, Радомирско за три години, където работи в леярна[13]. Той не се уплашва, продължава съпротивата си, чрез познати турци[14] изпраща писма до съмишленика си Рифат Гурдалов, който успешно преминава границата и вече се намира в лагера за емигранти край Атина. Мисълта за спасяване на потъпканото човешко достойнство и запазване на самоличността си чрез бягство от тоталитарна България не го напуска. След 12 месеца му дават безсрочен отпуск, тъй като здравословното състояние на съпругата му сериозно се влошава. Намира се в родното си село, когато съдят (3-6 юли 1973 г.)[15] някои от участниците в масовите Корнишки протести[16], обвинени от ДС за организатори.
За да уведоми световната общественост за жестоката разправа и несправедливото осъждане на едни от най-смелите противници на смяната на имената, при посещенията на жена си в болницата в София Юсеин Машев изпраща писма на избягалия в Гърция Рифат Гурдалов. Същевременно от съседното село Осиково той му се обажда по телефона, информира го за процеса и за срока на присъдите[17] на подсъдимите от Корница. Кореспонденцията му и последвалите телефонни обаждания са засечени от ДС и той е задържан отново, разследван е 10 дни в МВР – Гоце Делчев, безмилостно е изтезаван (Конедарева 2003: 108). В „Белене“ „Не хвърляй на кучето камъни, ами му хвърли една ока хляб!“ В първото си интервю Юсеин Машев споменава, че е изпратен безсрочно на острова, където заварва 31 помаци (Конедарева 2003: 108), също като него неприели да сменят имената си. В интервюто си с мен той разказа, че въдворените в „Белене“ помаци не се примиряват и на острова, успяват да се снабдят с транзистор и непрекъснато слушат радио „Свободна Европа“ и другите предавания. От самото начало (17 септември 1973 г.) Юсеин Машев започва да планира и да се готви за бягство. Научава се да плува в Дунав от един българин, който е от Гърция. Същевременно се сприятелява с кучето на лагера, Роко, което в последствие му помага да реализира плана си. Заразата от екзема на няколко лагеристи, които се уговарят да бягат при евентуално настаняване в болницата на гр. Белене, е първата възникнала възможност за спасение. Обаче на лечение изпращат само двама – Коста от Петрич и Благой от София, и тази възможност за него пропада. Той не се отчайва и продължава да работи върху плановете си за бягство: не спира проучването на терена, снабдява се с помпа, която предварително открадва, чрез приятел си осигурява вътрешна гума на камион. Влага огромно въображение, за да не остави бъдещето си в ръцете на всевластната тоталитарна машина, през дългите дни и нощи на острова мисли как да спаси себе си и семейството си. Когато жена му идва на свиждане, той уверено ѝ казва: „Аз ще стоя няколко месеца и ще ми щукне в главата, ти ме знаеш…“[18]. Междувременно, нощем пуска вързаното на синджир куче, което се използва за преследване на бягащи затворници и лагеристи, храни го, сприятелява се с него, за да може да стигне успешно до брега. След 11 месеца престой на острова, на 6 август 1974 г., заедно с кучето Роко, което иначе е винаги вързано и готово да разкъса всеки, напуска II обект и пристига на брега на Дунав. По пътя към мястото случайно заварва 5-ма гладни криминални затворници, дошли тайно да ловят риба. Казва на единия от тях – Петьо Кучето, когото познава, че е решил да бяга и ако имат намерение да го издадат, ще се върне, за да го убият. Друг от тях, Георги Мишев от София, му предлага да го почака, за да си вземе дрехи и да тръгне с него. Оставя помпата на Петьо Кучето, докато чака Георги Мишев си бръсне дългата брада на водното отражение и се подготвя за тръгване. Бягството „Ако стане нещо, ако умра, не ма жали, а ако съм жив, рано или късно ще дойда и ще ви закарам!“[19] Юсеин Машев сяда в гумата, спътникът му се хваща за нея, пускат се по течението и управляват, гребейки с ръце. След около 2 часа и половина стигат на брега при Свищов, нарязват гумата на парчета, хвърлят ги във водата, преобличат се със сухите дрехи, които са съхранени завити в найлон. Преминават безпроблемно през портала на фабриката, където Юсеин Машев е изкарван на работа[20] и го познават. Юсеин Машев отива на гарата да види разписанието, за часа на влака нарочно пита служителя на милицията, но след това за по-сигурно решават да пътуват с автобус. Тъй като автобусът не пристига, изпускат и влака и се принуждават да се качат на параход за Русе. Оттам на 7 август тръгват с влак за София. Във влака Юсеин Машев се среща случайно с един човек от Корница[21], изселен. Разказва му, че ще бяга през границата и корничанинът му дава предварително написано писмо до австрийския канцлер[22], в което описва жестоката разправа с протестиращото население на с. Корница. След това двамата бегълци четири дни работят като бояджии в София, за да се снабдят с малко пари. Пътуването им през Станке Димитров (дн. Дупница) и Кюстендил, преминаването на българо-сръбската граница продължава около седмица, по време на което се срещат с много трудности, особено през студените нощи. Спасението „И да знаеш, че ще те убият, ша живееш, докато умреш.“
На 19 август вече са на югославска територия, в района на Крива паланка. Югославската пътна полиция спира и глобява шофьора затова, че е качил в кабината повече хора, искат и техните документи. Така са предадени на полицията. На първия разпит се опитват да укрият самоличността си. След като разбира, че не могат да убедят опитните служители на югославските сили по сигурността, Юсеин Машев предава писмото на корничанина от влака, разказва за насилията срещу помаците и бягството им от остров „Белене“, за условията на острова. Разказът му впечатлява и убеждава югославските служители, които при първоначалното им задържане се държат доста лошо с бегълците. Особено Юсеин Машев се оказва интересен и изключително подходящ емигрант, от който получават информация за II обект на лагера, за репресиите срещу помаците по време на насилствената асимилация в тоталитарна България, за въдворените привърженици на македонската кауза. Чрез него решават да запознаят югославската и световна общественост със събитията, които са малко известни. Журналисти от югославската държавна телевизия снимат разказа му, той говори и по радиото за условията в лагера[23]. Юсеин Машев поздравява близките си с песента „Я подай ми мале тънка пушка“[24], така уведомява и тях, и враговете си за успешното си бягство. Сръбските власти осигуряват на двамата мъже безпроблемно преминаване през италианската граница и така те се озовават в Триест. В Италия ги настаняват в бежански лагер (снимка 2), водят ги на екскурзии в други страни. Георги Мишев пожелава да отиде в западна страна[25], а Юсеин Машев – в Турция. Минават месеци, но от Турция така и не идва дългоочакваното разрешение за политическо убежище, въпреки постъпките му посредством турски дипломатически представители в Италия. Междувременно, докато е в лагера, той си пише с роднини в Турция и, разбира се, с Рифат Гурдалов, който вече се е установил и живее в Сарай. 2022 01 Mashev 02 Снимка 2. Юсеин Машев (отляво) с Георги Мишев в Италия. По всяка вероятност снимката е направена в първите дни, защото и двамата изглеждат много слаби. Личен архив В Турция „Думам на консула: – Кораба е отвънка, аз са мятам и заминавам. – Как ша са мяташ? – А, лесна работа!“ Юсеин Машев няма търпение, защото само от Турция, като турски гражданин и с турски паспорт може да осъществи плана си за бъдещето на своето семейство. Вече 11 месеца е в лагера за бежанци в Италия, а очакваното разрешение за заминаването му в Турция се бави. Когато един ден на пристанището в Неапол[26] вижда акостиралия турски пътнически кораб „Трува“ („Троя“), заявява на турския консул, че ще замине нелегално и иска да му напише името на институцията, от която очакват потвърждение за приемането му като политически емигрант. Организира с приятелите си емигранти и италианци сбиване на входа на кораба и в суматохата се промушва. Три нощи се укрива в един мини бус, там спи и само при възможност пие вода или си купува нещо друго от барчето на кораба. Съсредоточава цялата си енергия и находчивост върху произтичащото наоколо и успешно се укрива до пристигането на кораба на пристанище „Сиркеджи“ в Истанбул.
/ Продължава /
Либерален преглед
