1971 година
Село Жълтуша, Кърджалийски окръг.
Започна кампанията за доброволна подмяна на нашите турско - арабски имена с български имена. Една учителка на име Златка Миткова, жена на директора на училището, а по-късно партиен организатор към ОК на БКП, обикаляше домовете на хората с група активисти, за да ги агитира доброволно да си сменят имената. Златка Миткова с червеното яке.Така я запомниха хората от Жълтуша…
Като всички хора от околните села на Бялизворска община, а и въобще от окръга се занимаваха единствено с тютюнопроизводство.Това беше тежката орисия на жените. Повечето мъже работеха в близкия рудник Еньовче. След работа помагаха вкъщи за тютюна или пък се напиваха в кръчмата.
По това време не пускаха момичетата да учат след осми клас. Бързо ги омъжваха и те следваха съдбите на майките си. От над хиляда жители в селото тогава само три момичета бяха дръзнали да продължат образованието си в педагогическото училище в Кърджали. Първата избяга със съдействието на същата Златка Миткова, а бащата на втората беше прогресивен човек и сам я записа да учи заедно със нейна братовчедка. Но това беше преди смяната на имената. ""Женско дете не трябва да учи по нагоре!” Това беше мотото и момичетата оставаха на село…
Кадрие беше дъщеря на Мюмюн и Сабрие. Любимата внучка на баба си. Семейството беше сплотено и задружно, имаха близки градини и ниви покрай селото и произвеждаха много тютюн. Кадрие беше стройно момиче с бяло лице и две дебели руси плитки. Беше отличничка в училище. Тя като всяко дете искаше да продължи да учи и от една година се опитваше да убеди родителите си, че трябва да отиде да учи. Те бяха непреклонни, но все пак в края на краищата се съгласиха. Но тук, точно това лято настъпи големия проблем. За да отиде да учи трябваше да си смени името. В никакъв случай, няма да бъдем първите – отсякоха нейните родители. Та тяхната фамилия беше Ходжови…
И така Кадрие си остана на село, без да може да продължи образованието си. Можеше да стане медицинска сестра, можеше да стане учителка, ама не. Тази смяна на имената пресече нейното бъдеще. Братята й станаха лекари, но единия по-голям от нея с четири години, беше завършил гимназия преди смяната на имената, а по-малкия от нея с пет години учи след смяната на имената. В началото на 1972 година стана насилствената смяна на имената на Помаците в нашия край.
Но Кадрие беше изпуснала вече своя шанс. Омъжиха я в семейство с много ниви и тя цял живот блъска по нивите. Роди три дъщери и да, те вече нямаха прегради и учиха. Едната дори стана фармацевтка. Но Кадрие, майката, колкото и да беше умна остана на село като всички жени да сее тютюн и да си гледа семейството. Сега, в края на живота, от тежката земеделска работа тя ходи с бастун и се грижи за двама мъже - съпруга си и свекъра.
1972 година.
Ардино, Климатична Гимназия, 10 клас.
Туркинята Гюлджан беше пловдивчанка, но беше дошла да учи в нашето градче, където сестра й беше медицинска сестра в местната болница, а калеко й доктор Чаушев, родом от Млечино, беше най- добрият хирург, когото съм познавала. Гюлджан беше лицето на нашия клас. Тя имаше бяло лице и високо чело. И две дълги светлокестеняви плитки, които носеше отпред. Всяка вечер си миеше лицето и зъбите – нещо непознато тогава за нас, селските деца. Беше умна и скромна. Пишеше стихове. Учителката ни по биология беше много взискателна и най-високата оценка, която пишеше, беше четворка. Но Гюлджан беше много старателна и получи петица. Гюлчето завърши с много добър успех и си замина за Пловдив. Мечтата й е била да учи медицина и да стане лекар…
1974 година.
Гюлджан се подготвила много старателно за кандидат студентските изпити и изкарала 5.50 на приемния изпит. Била сред първите в списъка. Но не била приета. Когато проверили защо, името й било задраскано в списъка – единственото Турско име, и на нейно място било поставено името на синчето на някакъв големец от Пловдив. Нищо не можело да се направи. И така тя работила една година и на следващата кандидатствала отново този път в медицинското училище. Била приета и си избрала специалността акушерство.
Така нашата много добра съученичка Гюлджан не станала лекар само заради Турското си име, макар по нищо да не се различавала от другите пловдивчани като интелект и култура. Отдала се на най-святата работа – да посреща живота и да държи бебета. През 1985 година сменят името й, без да я питат. До 1989 година работи по професията си, но идва другия голям шок. А именно прогонването на Турците от България. Родителите на Гюлджан тръгнали с вълната за Турция, тя е още неомъжена и не може да не
тръгне с тях, защото били вече възрастни и тя, най-малката дъщеря, трябвало непременно да бъде с тях. Нямала друг изход. По пътя било толкова претоварено,че се наложило да потърси съдействие от другата ни съученичка Мария от Свиленград и да преспят у нея. На границата претърпели много обиди от българските граничари. Установили се в Истанбул и им трябвало много време, докато стъпят на краката си. Гюлджан по-късно се омъжила за човек от Самсун и сега живее на 1500 км от Истанбул.
Да, това подгонване на на нашите турци към съседна Турция от българските власти през 1989 година, беше един унизителен акт. Да си оставят родните места, да си продадат на безценица домовете си и да се втурнат към неизвестното, това беше нещо непростимо. Както и насилствената смяна на имената им, която докара сърдечни болести у много от тези наши сънародници.
През последните години се срещаме с нашите съученички изселнички от Турция. Два пъти в България, в едно частно хотелче точно до нашата мила гимназия в Ардино, друг път в
Чорлу при Фариш или при Нуртен на вилата им в Акчай на Егейско море в Турция.
Мили, много сърдечни срещи, на които разказваме за живота си. И приемаме всяка болка на другия като своя болка.
Светла Узунова
