От юрушко потекло сме си ние Турците

Editörün giriş notu; Bugünlerde, ünlü araştırmacı - yazar ve gazeteci Georgi Kulov'un "Tarih haritasındaki Kırcaali" isimli kitabı baskıdan çıktı. Müellif, bu yeni eserinde, Kırcaali bölgesinin Bulgaristan ve Balkanlar tarihindeki yerini aramakta. Bu kitapta aşağıda paylaştığımız yazı da yer almakta...

От юрушко потекло сме си ние Турците. "Гючерлер" са ни наричали в миналото, което ще рече "преселници" - номади без дом, препитаващи се със скотовъдство, а онези, които са предпочели отседналия живот и са изградили първите си къщи, ги назовали "манафи."

С това си обяснявам и нашето преселение в Родопите, където ще видите стотици, може би, хиляди махалички и селца, сгушени по трудно достъпни долчинки и планински върхари. В повечето от тези села се намират предимно 20 - 30 къщички, а в някои и по-малко на брой. Може би, по тези места, нашите прадеди за пръв път са издигнали семейни каменни и дървени къщи. По онова време предимно се занимавали със скотовъдство.

Любопитно е, че по онова време, Турците не са били още дюлгери, т. е. строители и техните къщи са им изграждали дюлгери губетчийи от района на Смолянското село Петково. Врангаджийи им викали на тях. Точно преди 30 години, поради известни причини, се наложи да напуснем родните си места и ние отново се превърнахме в "гючери", както някогашните си деди. Трудна и неописуема тежка се оказа тази ряздяла. Единствената ни утеха беше, че Родопите са близо до Турската граница и сякаш чак в Измир или Бугса, усещахме полъха на родната планина, където оставихме на произвола на съдбата къщи и градинки с рози, люлятци и теменужки.

Част от тези къщи вече напълно се разрушиха, но цветята по дворовете им, все още продължават да цъфтят. И понякога, само за да помиришем стръкче сини люлятци, ние пропътуваме стотици километра път. Ето в това се изразява обичта и превързаноста ни към родния край...

Ако някой ден ни погостувате в Бурса или другаде, пред къщите ни нергеменно ще видите засадени череши, ябълки, жълти сливи или пък все познати цветя от България. Техните корени също са донесени от бащиния двор. По този начин се подържа паметта на дедите ни и тяхната земя.

Тук в Турция е прието от любознателност да се пита за родния край на непознатия човек. На въпроса; " Кой е родният ти край? " ( "Сенин мемлекетин нереси?" ). Ние винаги отвръщаме, че сме от България. Така че изведнъж се оказахме с две Родини...

Ето, че съвсем неусетно изминаxа 30 години от нашето "голямо преселение" в Турция. От днешна гледна точка, сега всичко ни изглежда прекрасно, но в началото ни се наложи да изминем доста трънливи пътища. Нямаш покрив над главата си, никакво препитание, пари, даже най- належащи вещи... Първоначално ни настаниха по бежански лагери, училища и по дворове на държавни учреждения. Една част се приламчихме при роднини стари изселници. И веднага започнахме да дирим работа. По някакъв начин трябваше да се подсигури препитание на семействата. В първите месеци и държавата ни подпомагaше било с храна или пък с парични помощи.

На нашенският изселник, където и да иде, първата мy задача е да изгради собствена къща. Първо бяха закупени парселите за строеж, после с ежемесечни доплащания се снабдиxа със строителни материали. С изграждането на първите етажи, при първа възможност, някои се настаниха в новите си къщи и постепенно бяха изградени останалите етажи.

Изселникът от България не може без собствена къща, непременно ще си направи дом на 3 или 4 етажа.Така и сториха. Само за 5-6 години вече всеки си имаше нова къща. В доста градове пък държавата изгради коперативни комплекси от блокове, които впоследствие бяха изрлащани дълги години. Така е било писано на едно поколение хора. Цял живот да изграждат къщи. Част от тях бяха си направили нови къщи в родните си села, после им се наложи да се преместят в Ардино или Крумовград, където също се сдобиха с нови къщи. Тъкмо бяха се поуспокоили, отвори им се път към Турция, където наново трябваше да спретнат къщи. А на стари годинки пък, тези дядовци и бабки се принудиха да закупуват на своите синове и внутци нови апартаменти в модерните жилищни комплекси, понеже надомилите им се младоженци предпочитаха да не живеят в къщите на родителите си.

Сега в изселническите квартали на градовете най - красивите и модерни къщи все са на нашенците. Пред тях винаги е спретнато и чисто. Разбира се, тези къщи са препълнени с всичко необходимо за бита и домакинството. Всяко семейство непременно си е закупило и скъпа лека кола. Просто ръцете им все още сърбят за работа...

Изселникът от България, финансово е обезпечен и няма проблеми. На повечето им синовете и дъщерите, тук завършиха висше образование. Част от тях придобиха даже и второ висше образование. Някои отидоха да учат в България, Америка или Западна Европа.

Находчив и предпримчив е изселникът. Първоначално предпочете да се настани в онези градове, където има развита промишленост. Например в град Бурса, където живеят много изселници от България, има хиляди фабрики и заводи. Само автомобилните фабрики в този град са 6 на брой. А за работливия човек, в Турция винаги се намира добра работа и спокойно препитание. Ако не броим първите трудни изселнически години, то вече изселниците се радват на определено благополичие и повишено жизнено равнище.

Може да се твърди, че тук живеят на колониален принцип. Например, изселниците от Джебелско са изградили свои квартали, а онези от Сливенско пък техни си. Повечето си имат изселнически сдужения, които също са изградени на землячески принцип. Тези сдужения предимно им организират различни честваня, като Нова Година и Осми Март. Не пропускат да организират и групови ескурзийи по родните им краища в България. Нашенетсът от всичко се интересува, но единствено извягва политиката. Така и не се политизира неговия дух. А по време на избори, пуска гласа си за почти всички политически сили. Няма го масовият вот, както в България...

Единствената мъка и носталгия на изселника е по България и родния му край. Ежегодно по няколко пъти семейно пътуват до България. Непременно посещават запустелите си села и родни къщи. Грижат се на гробовете на починалите си роднини. Четат им молитви. Не забравят да погостуват и на някое приятелско българско семейство. А някои изселнически семейства, след 30 годишна раздяла, се завръщат за постоянно в родните си домове. Наново доизграждат старите си къщи и отново изорават синорите на плодородните си ниви за нов живот и бъдеще. Все пак тукашният чист въздух и красива планинска природа, въобще не може да се сравни с забързаният живот в големия град. Както казах в началото, ние сме юрушко племе. И нашето преселение продължава...

Мюмин ТОПЧУ,

Главен редактор на вестник "Misyon"

Fotograflar; Венцислав Стайков