Знаех, че Наим ще бяга, но не го спрях

Вече втора година легендата на световната тежка атлетика Иван Абаджиев живее в САЩ. Работи с бившия си състезател Александър Крайчев, който емигрира отвъд Океана през 90-те. От около девет месеца двамата отвориха чисто нова академия по вдигане на тежести в Данвил, щата Калифорния. С младежки дух, но със старите незараснали рани, Папата на щангите открива душата си относно двата грандиозни допинг скандала докато той води държавния тим на България – в Сеул през 1988 г. и в Сидни през 2000 г. Абаджиев се изпуска за останали неизказани в миналото тайни. За това, че е знаел пръв за бягството на любимеца Наим Сюлейманоглу към Турция от Световната купа в Мелбърн през 1986-а. За топлите си отношения с Джобния Херкулес и за омразата, която не е успял да спре между възпитаниците си в националния отбор. Ето какво каза той пред “ШОУ”:

- Г-н Абаджиев, кой е най-големият талант сред щангистите, който сте тренирал в годините?
- Излишен въпрос. Питали са ме милион пъти досега. Друг като Наим Сюлейманоглу няма! Няма и да се роди. Не само като талант. Той бе изключителен като поведение. Наим ме е слушал най-много. Затова достигна до такива нечовешки висини във вдигането на тежести. Аз съм имал и други момчета с големи заложби, но бързо разбирах, че физическите им данни няма как да компенсират интелектуалния им дефицит. Наим беше чудо. Трудеше се от сутрин до вечер. Не само докато започна да побеждава, а до последния си тренировъчен ден под мое ръководство. Вие не сте срещали такъв човек.

Само мълчи,

гледа те в очите,

дума не обелва от извънземните натоварвания, на които го подлагах. И работи, работи, работи. Само пот се лееше от него, но не чуваш звук да издаде. Колко тежести са му минали през ръцете, знаем само аз и той. Когато другите заспиваха, ние тепърва запретвахме ръкави в залата. Съотборниците му се събуждат, а ние все още сме в залата. Невероятни години бяха, но и Наим, както ви казах беше невероятно момче. Даже сега като се замисля, не мога да си спомня кога е спал, кога се е хранил. Спомените ми са свързани единствено с мълчаливото му съгласие и стоицизъм. Само Наим да имах в треньорската си кариера, пак щях да съм невероятно горд. Друг не ми е необходим! Другите трябваше да ги убеждавам, че съм прав, да ги подбутвам напред, да се караме и наказваме. Все едно насила ги правех шампиони. Сюлейманоглу обаче беше замесен от друго тесто. Жалко, че повече от десет години след оттеглянето му не виждам друг, който да се доближава дори бегло до него.

- Спомняте ли си как точно избяга Наим?
- Как няма! Спомням си го като бял ден. Истината е, че аз знаех, че ще избяга, но не го спрях.

-Сериозно ли говорите?

- Напълно сериозно!
-Защо никога досега не сте разкривали този любопитен факт.

-Ами не съм, но трябваше един ден да го разкрия и ето че го правя...

-Да ви попитам пак – защо не го спряхте?

-Първо, защото бях наясно, че ако го спра, ще е временно и ще е против волята му. Второ, защото много преди това да се случи, предусещах, че времето му в България изтича. Цялата тази история с имената, прекръстването му, унижението от околните, неприязънта, с която се отнасяха към него съотборниците му, това го побърка. Най-вече смяната на името.

От Наим

стана Наум,

от Сюлейманов, Шаламанов. Наим винаги е бил синът, който съм мечтал да имам. Аз го взех под крилото си, когато бе още детенце. Отгледах го и го възпитах до мъж и сами разбирате, че винаги ще го обичам. Като баща, не само като треньор. Тази моя обич не ми даде сърце да осуетя бягството му, или да го издам, а аз бях подготвен. Има и друго – знаете ли какво щеше да му се случи, ако го бях предал. Щяха да го съсипят. Кариерата му щеше да свърши. Предишната нощ не мигнах. Изкарах я седнал върху леглото в хотелската си стая в Мелбърн. Стисках главата си, ръцете ми се потяха и отброявах минутите. Същата вечер Наим дойде при мен, дълго плака, плакахме заедно. Аз ревах като малко дете... Ето и сега очите ми се пълнят със сълзи. Тази тайна я пазех с години, но реших най-после да я разкрия....

Тогава, пак повтарям, нямах право да кажа за нашата тайна на никого. Това щеше да е чисто предателство. Да предадеш сина си, защото за мен Наим бе повече от син. Мен са ме предавали милион пъти в живота ми и то все „приятели“. Нямаше начин да предам моето момче.

- Това, което твърдите – че сте били наясно с плана за бягството му към Турция, е скандално. Ако тогава от партията са надушили, че вие сте имали пръст в историята, едва ли щеше да ви се размине...
- И какво по-точно щяха да ми направят? Те ми имаха страх. Всички се покланяха на Иван Абаджиев. Аз вече бях изградил империя, но не отказвах да повярвам, че има достатъчно силни зложелатели, от които да се пазя. Наим се сбогува с България през 1986 година. От тогава за мен настъпи същински ад в родината ми. Смятате ли, че това е случайно? Аз мисля, че е тенденциозно и има връзка с факта, че Сюлейманоглу

отиде в Турция с

моята благословия

У нас се знаеше, че ние имаме много силна връзка и съм убеден, че бързо са ме разкрили. За толкова години обаче никой политик не ме повика и не ми зададе открито въпроса. Странно ми е било.

- Казвате, че съотборниците му в България са изпитвали неприязън към него. Защо?
- От завист, разбира се. От прословутата българска злоба. Всички го ненавиждаха. Аз не можех да спра тази омраза. Можех да я парирам до някаква степен, но не и да я изкореня. Тя е заложена в гените ни, в природата на народа ни. Наим ги превъзхождаше във всичко. Не го понасяха, защото никога не се оплакваше и защото въпреки че беше най-талантливия, тренираше най-много. Не нарушаваше режима, странеше от тях. Наим е тежък характер, особен човек. Усещаше, че не може да има истински приятели и отказваше да симулира някакви лъжливи близки отношения с колегите си. Беше се примирил.

- Казвате, че не е нарушавал режима като млад, но преди две години Сюлейманоглу едва оживя. Говори се, че черният му дроб е скапан, заради години наред употреба на алкохол, наркотици.
- Вижте, вижте сега. Не вярвам това за наркотиците. За алкохола може, но наркотиците, не. Наим не бе разбран напълно дори и от турския народ, макар че там много повече хора го признаха и го обичат. В Турция се сблъска със същото – няма много истински приятели, а повече лицемери. Наим е добре вече. Ние се чуваме често. Той е загрижен за мен, аз се притеснявам за него. И така...

- Почти 26 години от бягството му на какво отдавате връзката си? Мнозина смятаха, че не си говорите от години..
- Това са отново измислици. Цял живот се опитват да ме очернят. Знаете ли каква е иронията във всичко това? Преди двата ми най-тежки момента в живота, преди най-големите допинг скандали – този в Сеул през 1988 година и в Сидни през 2000 година, Наим предусещаше заговорите срещу мен и опитваше да ме предпази. Дойде през нощта при мен в Сеул и ми каза, че ме очаква нещо ужасно, не знае в детайли какво, но каза: „Бъди нащрек.

Няма да

оцелееш

Намали оборотите в отбора.“ Това беше преди започване на олимпиадата. Тогава Наим пристигна при мен заедно с брат си Мухарем. И двете момчета ме умоляваха насила да остане поне един българин на второ място в категорията си. Знаех, че казват истината, че са ме вкарали вече в капана, но бях убеден, че отборът ми е чист. Не ми е минавало през ум, че Ангел Генчев ще пие сам на своя глава остър допинг. Направил го е наистина, макар че в урината му бе открито друго вещество, не това, което разбрах впоследствие, че е приел зад гърба ми.

- За какво говорите?
- Говоря за това, че в Сеул Ангел Генчев е поел на своя глава препарат на име „Биокаптон“ – ужасен допинг, вземеш ли го, после не можеш да се изчистиш два-три месеца. Зная и името на лекоатлета, който го е подучил. Вие

ще останете

шокирани, но това

е... Бен Джонсън

Не ми се мисли какво би станало ако Генчев бе дал и на другите в отбора. Това също е саботаж. Генчев не говореше английски, няма как да се разбере сам с Бен Джонсън. Имало е човек, който да превежда и да му занесе тези хапчета. Да не мислите, че си ги е купил от аптека? Наим ме предупреди, че ударът ще дойде от Генчев. Той знаеше..

- Кой тогава е вторият случай, в който Сюлейманоглу се е опитал да ви предпази?
- В Сидни. Тогава прекарвахме много време заедно. Аз бях против той да участва. Усещах го, че няма да издържи психически, че ще рухне от огромните очаквания за трета олимпийска титла. Освен това, не се беше подготвил добре и ми беше много мъчно. Тогава историята от Сеул се повтори. Дойде момчето при мен, преди олимпиадата. Пак ми каза: „Внимавай, пази се. Тревожни неща чувам от България. Ще те съсипят окончателно.“ Този път обаче наистина нямах представа откъде може да ме нападнат в гръб, от какво и от кого да се браня. Бях наясно, че имам страхотен враг в лицето на Антон Коджабашев, но аз си обичам работата повече от всичко на света. Докато аз съм работел, Коджабашев ми е кроил шапката. Изсипал е милиони, за да ме ликвидира.

- Тогава бе открит фуросемид в лекарството „Ороцетам“. Наказани има ли? Петното върху заловените с допинг тогава беляза кариерата на трима големи спортисти – Изабела Рифатова, Севдалин Минчев и Иван Иванов.
- Няма, разбира се. Делото още се точи. Това е държавна политика.

Запушиха устите

на заловените

с по 2000 лева

и толкова. Срам ме е, но изход няма да има. След толкова години, в които аз не исках да говоря за този инцидент, желанието ми е да бъда чут. Не е вярно, че тогава не бях проверил препарата. Бях изпратил за тестове в Сидни ороцетама. Лабораторията там беше нова и свръхмодерна и намерих връзка, за да изпратя проби. Резултатите за забранени субстанции бяха отрицателни. Грешката ми беше, че като последният наивник качих на самолета допълнителна партида, още един кашон, в който имаше уж същите ампули. Да, но не са били същите. Били са от тази заразена партида, за която не подозирах. Мислех, че съм сторил и невъзможното, за да се застраховам. В този кашон бяха наредени ампули, които бяха изпратени от фармацевтичната мрежа в цяла България. Как, за Бога, събрани от над шест-седем града ампули се оказаха всичките до една заразени? Не ми се мисли, оставил съм го зад гърба си. Но мисълта ми беше, че моето момче Наим и в Сидни беше наясно, че ще ме гилотинират.

- Съжалявате ли за нещо?
- Само за едно. То пак е свързано с Наим. През 1996 година в Атланта аз бях в щаба на Турция. Направих него и Халил Мутлу олимпийски шампиони. Това бе втората титла за Сюлейманоглу. Съжалявам, че не го послушах да остана, да не се завръщам в България! С мен той щеше да покори Олимп за трети път в Сидни, а аз нямаше да потъна отново в мерзостта на враговете си. Тогава обаче ми стана съвестно. Все пак, колкото и да бяха мои, Наим и Халил вдигаха за Турция, а България в Атланта не се представи добре. Щангите ни спечелиха само сребро и два бронза.

- Как се чувствате в момента?
- Отлично се чувствам. Имам много нови приятели в Америка. Това, което направи за мен Александър Крайчев, никога няма да забравя. Подаде ми ръка в изключително труден момент, в който едва можех да свързвам двата края.

Добре съм

със здравето

Даже момчетата и момичетата тук, в академията ни се забавляват с мен, защото така, както ме гледат, че съм на осемдесет години, заставам пред лоста с тежестите и им показвам как се изхвърля щангата. Разбрах, че това видео се е превърнало в един вид хит в интернет. Дано да послужи с възпитателна цел, да има ефект от натоварванията, на които подлагам старото си вече тяло.

ВОЛОДЯ ПЕЕВ / ШОУ

22 ЮНИ 2012