В Кърджали и особено в окръга си беше военно положение. Не вярвате ли?

Плачат и разказват, плачат и разказват. На мен, който хем съм техния човек, хем в техните очи съм представител на властта. И нареждат -- така и така, ти си журналист, сигурно познаваш големи хора, иди и им кажи какво става тук. И още: знаеш, че нищо не сме направили, че работим от сутрин до вечер, че тук ни е Родината... Иди и им кажи да ни върнат вярата и имената, да оставят мъртвите ни на мира, да не бастисват гробищата... Седя, слушам, пръглъщам сълзите, а стаята вече е пълна, пълен е и коридора, а идват още от околните къщи.

В Кърджали и особено в окръга си беше военно положение. Не вярвате ли?
Bulgarca
Плачат и разказват, плачат и разказват. На мен, който хем съм техния човек, хем в техните очи съм представител на властта. И нареждат -- така и така, ти си журналист, сигурно познаваш големи хора, иди и им кажи какво става тук. И още: знаеш, че нищо не сме направили, че работим от сутрин до вечер, че тук ни е Родината... Иди и им кажи да ни върнат вярата и имената, да оставят мъртвите ни на мира, да не бастисват гробищата... Седя, слушам, пръглъщам сълзите, а стаята вече е пълна, пълен е и коридора, а идват още от околните къщи.

Haber Editörü:

В Кърджали и особено в окръга си беше военно положение. Не вярвате ли?

Не знам как е било в Североизточна България, но в средата на 80-те, в Кърджали и особено в окръга си беше военно положение. Не вярвате ли?
Някъде през пролетта на 1987 г. седим с моя приятел Мюмюн в ресторанта на село Бенковски *. Ранна вечер е, но улиците са пусти. Ресторанта -- също. Само на една маса на другия край седят няколцина цивилни. Моят съученик е притеснен - след малко настъпва милиционеркия час, но няма как да тръгнем към съседното село Добромирци. Все още чакам председателя на АПК-то. Той трябва да ми отговори на два-три крайнодоброжелателни въпроса, които на другия ден ще издиктувам на стенографите на вестник "Народна младеж". 
Малко по-късно един от цивилните на отсрещната маса пристига почервенял от възущение. Иска ни документите. Знам, че е токмак, но аз документи току-така, при това на цивилен, не давам. Онзи посяга да ме издърпа, скачам и хващам стола. В този момент идва друг цивилен, явно началника му. Той сигурно има една гънка повече в мозъка и вече се е досетил, че не може току-така външен човек да дойде в селото. И е прав. В село Подкова вече съм минал през КПП-то. Тъкмо навреме идва и председателя на АПК-то. Той се застъпва и не успяват да задържат Мюмюн. Вземам интервюто и тръгваме с моя съученик пеш по шосето Вече е притъмняло. До Добромирци са 3-4 километри. На няма и километър ни спира първия патрул. на "Вътрешни войски". Имам си достатъчно документи -- паспорт, служебна карта от "Народна младеж". Също и открит лист, документът, с който имаш право да навлизаш в гранична зона. Но така или иначе сме нарушили милионерския час. Изчакваме патрула да се консултира със своите началници. Пускат ни. Преди да продължим по шосето ме извикват встрани и ми обясняват, че не е безопасно да продължа.
На входа на селото -- отново патрул. Процедурата пак се повтаря. Пак ме извикват настрана и ми казват, че ако нощувам в селото не могат да гарантират моята сигурност. Какво да им обяснявам? Че за хората тук съм бил истовам синът на Даскала, че съм бил ученик в местното училище, че имам тук сума ти ти приятели и съученици?
В къщата на Мюмюн майка му слага софрата. Сяда и цялото многолюдно семейство на Мюмюн. След малко пристигат и неговите братовчеди. И другият Мюмюн, с който също сме съученици. Плачат и разказват, плачат и разказват. На мен, който хем съм техния човек, хем в техните очи съм представител на властта. И нареждат -- така и така, ти си журналист, сигурно познаваш големи хора, иди и им кажи какво става тук. И още: знаеш, че нищо не сме направили, че работим от сутрин до вечер, че тук ни е Родината... Иди и им кажи да ни върнат вярата и имената, да оставят мъртвите ни на мира, да не бастисват гробищата...
Седя, слушам, пръглъщам сълзите, а стаята вече е пълна, пълен е и коридора, а идват още от околните къщи. Вече има хора и на двора в очакване да се освободи място, да влязат и те. И така минава нощта.
Представяте ли си го ?!
На сутринта моят приятел, който сега живее в Бурса, но си идва често в България, ме прегръща и ми казва:
-- Не пиши приятелю, не пиши! Поне това...
Помня го като днес. И най-вече трогателното и ненастойчиво:
"Поне това"
_____________
* В Бенковски и района са едни от най-масовите протести в самото начало на така нарачения възродителен процес При един тях, в близкото село Могиляне е убита с автоматичен откос 18-месечното момиченце Тюркян.

Plamen Darakchiev

Son Güncelleme: 02 Haziran 2019 01:29
  • Etiketler

HABERİ PAYLAŞ!

İlk Yorum Yazan Sen Ol!

BUNLARA DA BAKIN